епифания на интровертността, жертваща всичкия объркващ смисъл…

Нюйоркчанинът Били Колинс е професор по английски в Lehman College. През 2001 г. е определен за поет-лауреат на САЩ. За него прочутият с щедростта си Ъпдайк заявява: „(…) пише очарователни стихотворения. Ясни, нежни и неизменно поразяващи; по-сериозни, отколкото изглеждат…” А Стивън Дън смята, че Колинс не укрива нещата като второстепенните поети. „Пикник, светкавица” посвещава във внимателните наблюдения на човек, търпеливо усъвършенстващ тишината в себе си, за да види по-бистро прозата на света и настани в нея своите прозрения. Те са внезапни гости, които виждат къде са попаднали и затова не натрапват утешения. Стихотворението се случва, докато режем на ситно магданоз, цепим дърва или ринем сняг с Буда – то е епифания на интровертността, жертваща всичкия объркващ смисъл… Трудно от тези разточителни стихотворения могат да се извадят емблематични цитати, защото високото им качество е равно, но все пак: „Днес си прекарах времето в четене/ на любимо хайку,/ изричащ няколкото думи отново и отново.// То е като да ядеш/ същото малко, съвършено зърно от грозде/ отново и отново”. Такава поезия присяда в гърлото. И млъкваме пред отказа й от евтино разтърсване.

Марин Бодаков, в.Култура

БИЛИ КОЛИНС, БЕЛЕЖКИ ПО ПОЛЕТО

Понякога бележките са ожесточени,

престрелки с автора,

бушуващи по границите на всяка страница

с малък черен шрифт.

Ако само можех да те докопам,

Киркегор или Конор Круис О’Брайън,

сякаш казват,

щях да залостя вратата и да ти набия малко логика в главата.

Други коментари са далеч по безцеремонни, презрителни:

“Глупости.” “Айде бе!” “Ха!”-

неща от този сорт.

Спомням си веднъж вдигнал поглед от четивото,

палецът ми бе като отметка,

опитвах да си представя що за личност бе тази,

написала “Не бъди мухльо”

покрай абзац от Животът на Емили Дикинсън.

Студентите са по-сдържани,

те имат нужда да оставят само наклонената си следа

по брега на страницата.

Някой е надраскал “Метафора” близо до строфа от Елиът.

Друг е отбелязъл присъствието на “Ирония”

петдесет пъти покрай абзаците от “Скромно предложение”.

Понякога те са фенове, аплодиращи прави от местата си

с ръце пред устата, свити като чаши.

“Абсолютно”, се провикват

към Дън Скот или Джеймс Болдуин.

“Да”, “В десятката”, “Човече!”

Отметки, звездички и удивителни

валят встрани от редовете.

И ако сте успели да завършите колеж,

без да сте прочели когато и да било “Човекът срещу природата”

докрай, навярно сега

е моментът да направите една стъпка напред.

Всички ние сме обсебили белия периметър като наше владение

и се пресягаме за писалката само за да покажем,

че не просто мързелуваме, прелиствайки страниците;

вграждаме мисъл покрай пътя,

посаждаме впечатление по тревната ивица.

Дори ирландските монаси в ледените си скриптории

са нахвърляли по обшивката на евангелията

кратки бележки за трудностите на преписването,

птичка пееща близо до прозореца

или слънчевата светлина осветяваща страницата им -

анонимни мъже пътуващи към бъдещото

на кораб, който ще ги надживее.

Но вие не сте чели Джошуа Рейнолдс,

казват те, докато не го прочетете

измежду ожесточените драсканици на Блейк.

Все още тези, за които мисля най-често,

тези, които висят от мен като медальон,

бяха написани на екземпляр от Спасителят в ръжта,

който заех от местната библиотека

в едно мудно, горещо лято.

Тъкмо се бях записал в прогимназията,

четейки книги на кушетката в дневната на родителите ми,

и не мога да ви кажа

колко много самотата ми се бе задълбочила,

колко мъчителен и необятен ми се струваше светът пред мен,

когато на една страница открих

няколко мазни петна

и до тях, написано с тънък молив -

от прекрасно момиче, бях готов да кажа,

което никога нямаше да срещна -

“Прощавайте за изцапаното от яйчената салата, но съм влюбена”. 


Превод: Благовест Петров

Били Колинс, Пикник, Светкавица

С напредването на пролетта: Пикник, Светкавица. Били Колинс
В превод на Благовест Петров
Оформление: Иво Рафаилов

"Той пише очарователни стихотворения - очарователни по начин, по който почти ничии други не са от Рьотке насам. Ясни, нежни и неизменно поразяващи; по-сериозни, отколкото изглеждат, те описват всякакви светове, сегашни и отминали, и още някои други".
                                                    Джон Ъпдайк

Тед Кусър, из "Полет в нощта"

РОЖДЕН ДЕН

Някой дълбоко в костите ми

пристяга обувките си с телена кука.

Час преди да разсъмне

в тази частна клиника.

Няма нищо, което да върша, освен да се облека

и да седя в тъмното.

На горния етаж в дневната, в силно осветения череп,

младият пастор пише своето стихотворение.

ЗАМРЪЗНАЛ ПОТОК

Тази змия продължава нататък,

цялата мускули и блясък

в горите,

няколко листа се крепят,

червени, жълти и кафяви.

О, как блещукаше!

Корените на старите дървета

искряха, когато ги отминаваше.

Сега няма нищо, което

да се види; стара кожа,

заклещена в храстите,

избеляла и лющеща се,

няколко заострени камъка

вече се подават.

В ЪГЛИТЕ НА ПОЛЯТА

Нещо ме призовава

от ъглите на полята,

където изоставена тел от ограда

грее поразхлабените си шипове и камъни

намятани от браздите

спят сред стоплени отпадъци;

където сивите лица

на табелите Забранено Ловуването

мърморят във вятъра,

а от пресъхнали водоеми за коне

извират фонтани от слънчогледи;

където нощна пеперуда

прехвърча откъм ливадите,

подгонена от врабци

и кацнала на стълб

така сигурна за живота си,

че, изпълнена със спокойствие, разперва крилцата си.

ПОЛЕТ В НОЩТА

Над нас звезди. Под нас съзвездия.

На пет милиарда мили оттук галактика умира

както снежинка пада върху вода. По-нататък от нас

някакъв фермер, усещайки студът на тази далечна смърт

запалва осветлението в двора си, връщайки навесите и хамбара

обратно в мъничката система на грижите си.

През цялата нощ градовете като блещукащи нови

поглъщат с осветените си улици самотни светлинки като неговата.

ОЗЪРТАЙКИ СЕ ЗА ТЕБ, БАРБАРА

Излязъл съм и се озъртам за теб,

Барбара, и както с колата обикалям,

волана се върти през ръцете ми

както часовник. Луната

се изтъркулва през покривите и се изгубва.

Бях уморен до смърт; ръцете ми

търкаляха гумите отвътре;

в краката ми работеха помпите.

Все още това в мен, което беше за теб,

припукваше така червено във вените ми

както знамена плющят над паркинг за коли.

След това се прибрах и се напих.

Къде беше ти? В два след полунощ

е пълно с безскрупулни манекени,

кожените им якета се поклащат от черни витрини.

Леглото ми още веднъж направи обиколка на квартала,

а сърцето ми продължава клаксона да натиска.

превод: Благовест Петров