НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА ПРАЛЕЛЯ НИ МАРИ
I
Ето ни, всички пременени, за да почетем смъртта!
Не, не е за това;
тук сме, за да почетем тази стара жена,
родена в Белингам.
II
Църковните прозорци са разтворени към зелените дървета.
Свещеникът ни казва, че бидейки
Господни синове и дъщери,
ще се възрадваме в смъртта, защото сме се отправили
към селения, приготвени още
от сътворението на земята.
Невъзможно. Никой не вярва на това.
III
Навън, на голото, прекосено от първите заселници поле,
слабото тяло трябва да изчака до здрач,
за да бъде спуснато
в нагорещената, песъчлива земя.
„ДЪРЖЕЙКИ РЪЦЕТЕ“
Държейки ръцете на някого, когото обичаш,
виждаш, че те са деликатни клетки...
Мънички птички пеят
сред отдалечените прерии
и сред дълбоките долини на ръката.
ТИШИНА
Есента дойде бистра като очите на пилетата.
Непознати приглушени звуци идват от морето,
звуци от уплътнени клинове на гребла,
от плитчини сред самотни заливи,
пяна, разбиваща се в непокръстени брегове,
и отмиването на черупки от охлюви сред блуждаещи пясъци.
Тялото ми също блуждае сред рамки на врати и коли,
почукващо с химикалка, или слизащо по стълби,
държащо чаша в ръка,
но не се втурва към поляните, ширнали се под слънчевите лъчи.
Това е човешката леност в тялото,
леността на тялото, изгубено сред блуждаещите камъни на любезността.
Нещо бездомно наблюдава далечните пътища –
куче, изгубило се в полунощ, малка патица
сред уханните тръстики,
или дребна буболечка, дошла от бряста, търсеща стъклото на прозореца,
дори младият слънчев лъч е изгубен сред стъклото,
придвижвайки се в нощта като гмуркач сред голите клони,
полегнали мълчаливо по пода.
Превод: Благовест Петров
