Poetry Magazine


тъкмо бях прекъснала разговора си с теб

     Джесика Грийнбаум


Тъкмо бях прекъснала разговора си с теб
и така бяхме затънали в трудностите,
пред които се беше изправил,и ,прости ми,
мислех си, че докато продължаваме да говорим,
ти в колата си на паркинга на училището на момчетата
както следобедът навлезе дълбоко в ранната вечер,
а аз в кабинета с всичките книги наоколо,
които са били извори на красота за нас,
докато оставахме в разговора
с неравности от история като земята в борова гора,
докато мислех на глас, пошегувах се изцяло
за моя сметка, ти щеше да се прикриеш при тази словесна размяна,
но момчетата тръгваха по лош път,
и след като прекъснахме погледнах навън през прозореца да видя
върховете на оголените дървета на януари, осветени в сребристо червено,
масивни, но съградени от най-тънките
вейки в краищата на клоните, в краищата на стволовете,
те се поклащаха и проблясваха на светлина
като никоя друга и оставена им само на тях. 

Poetry Magazine, юли/август 2012



не казвай на никой

     Тони Хогланд



Бяхме женени от шест или седем години,
когато жена ми, стоейки в кухнята един следобед, ми каза,
че крещи под водата, когато плува-

че всъщност крещи от години
в синята хлорирана вода на общинския басейн,
където през ден прави по няколко дължини.

Мажейки си масло на препечената филия, сякаш
не прикрива нищо,
сякаш не трябва да считам лично себе си

причина за нейното крещене,
сякаш не трябва на мига да извършим
терапевтичен акт на кухненската маса,

небрежно ми сподели,
и мога да си я представя как извръща нагоре скулестото си лице
да поеме глътка въздух,

после отново се спуска в студената мокра маска на подсъзнанието.
Доколкото ми е известно, може би всеки крещи,
както през живота минава, мълчаливо,

деликатно укривайки голямата си тайна,
че не е кой знае колко забавно
да бъдеш разкъсан от закривения клюн

на нещо, наричано психология,
да бъдеш дълбоко потапян
отново и отново във времето;

че най-истинското, съкровено
удоволствие, което понякога можеш да откриеш,
е влажната целувка

на собствената си болка.
Там ходи Кет, в един през нощта, да преплува нейните си
двайсет и две дължини, назад и напред, в общинския басейн;

-каква дисциплина притежава!
Двайсет и две дължини като двайсет и две страници,
които никога няма да бъдат от другиго прочетени.

Poetry Magazine, юли/август 2012



време на оскъдица

     Кей Райън



Времето на оскъдица
се разпасва приближавайки
края: живеещо нашироко
и без никакви планове,
изоставило
изобщо идеята за
спестовност. Трудно е
да разбереш
но очевидно времето
се разширява със своето
изличаване. Вратата
зее отворена
насред потъващи възвишения от
солидни сметки и
от нямане повече какво да се купи.

Poetry Magazine, юли/август 2012



нови стаи

     Кей Райън



Съзнанието трябва
да се установи там
накъдето е поело
и най-удобно
ще бъде
да разположи
старите си стаи- просто
да ги закрепи
като в жилищна
шатра. О, но
новите отвори
не са там където
прозорците
пасват. 

Poetry Magazine, юли/август 2012






сянка на облак

     Робърт Фрост


В отворената ми книга тиха буря наднича,
Отмята листата за нещо което прилича
На стихотворение за пролетта.
Пред нея твърдя: Тук тя не оставя следа.

И за кого чрез пролетта бих говорил?
Премълчава какво не съм сторил.
После сянка на облак лицето й очертава
Вероятно от страх, че се отдалечава.


като малък процеп покрай банкета на пътя нещо вътре живее

Джейн Хърсвил


Като малък процеп покрай банкета на пътя нещо вътре живее,
в мен се намират животи, имената на които не зная,
нито участта им,
нито за какво глад изпитват или с какво се хранят.
С мен те се хранят.
С дребните и очукани ябълки по ниските ми полета,
от чиито каменисти и пресъхнали потоци не пия.
И по моите улици- най-тесните,
без имена по вътрешната ми карта-
те следват музиката по стълбището надолу, където
слухът да следва не може,
и в езика ми- взет е назаем от мрака,
сред часовете, неотброени от вътрешния часовник,
те неуморно разговарят за други някакви загуби, други любови.
Там също видове масово изчезват,
Няма ги птиците сред празненство някога, празнуващи.
Там също трябва да има машини
като шумни идеи с волфрамови частици, които денят смилат.
Малцина избягват. Пощада.
След себе си малки процепи
оставят, в които, непретеглено от вътрешната везна,
нещо живее.  

Poetry Magazine, септември 2012 



нещата продължават да се самоподреждат

Джейн Хърсвил


Знае ли избитото масло, че е масло,
млякото знае ли, че е мляко?
Не.
Нещо си отива и нещо остава.
Като табела на пансион:
мъжете от едната страна, жените от другата.
Никой не го е планирал.
Ризи от шотландско каре една до друга,
разговарят с акцент от Средния Запад.
Никой не планира да се превърне в призрак.
По-късно младежите стоят в кухнята.
Съвсем скоро те ще бъдат тези, които
Неуверено ще прошепнат Извинете и бързичко ще се дръпнат.
Но те не знаят това.
Никой изобщо не може да знае това.

Poetry Magazine, септември 2012
  


какво следва

Фредерик Зайдъл

Макар слънцето ослепително да грее, все нещо мога да зърна.
То е като да се взирам в на Мандела красотата морална.
Умиращите листа шумолят по дърветата
Сред летния бриз- нахлузил е ризата.

Свършено е със скътаното от дневната светлина.
И с чукчето на съдията, с което викат четерилистната детелина,
Е свършено. И ноември навсякъде е разпръснат.
И мехурчетата на Пелегрино до повърхността стигнат и се разпукнат.

Poetry Magazine, септември 2012


 от същия автор

Джеймс Лонгънбах


Днес, без значение дали вали,
Време е да последваме пътеката в гората.

Същите хора ще разхождат същите кучета,
Или ако не същите кучета, кучета, които по подобен начин се държат.
Някои лаят, други стоят настрана.
Собствениците носят найлонови пликове.

Но това е гората, оплакват се те, трябва да правим, каквото ни харесва.
Трябва да оставим кучетата да тичат свободно.
Трябва примерът им да последваме.
Както го правихме, когато млади бяхме.

След това обратно, спяхме, гледахме телевизия-
Ние бяхме кучетата.
До момента, когато мрежата на вратата се хлопна, си бяхме отишли.

Никой всъщност не говори по този начин в гората.
Те са горди с кучетата си.
Горди особено с тези, които никога не лаят.
Разстроени са заради норвежкия клен, той е навсякъде,
Задушаващ хикорията и дъба.

Знаете ли, че са необходими милион семена, едно дърво да се роди?
Шансовете ви да оцелеете в гората,
Вашо копие отново да бъде сътворено, са нищожни.

Днес по-малките кучета носят дъждобрани.
По-големите са настръхнали.
Напрегнати са, заети със себе си,
Подтичващи в кръг,
Уплитат се в каишките си-

Трудно е да останеш човек в гората.
Да движиш крайниците на тялото.
Да произнасяш смислени думи.
Тези неща обещават промяна. 

Poetry Magazine, септември 2012


КНИГА X

Джон Кейти

В последната книга от Държавата Платон се обръща към поезията, имплицитно противопоставяйки я на философията, и настоява, че тя дори не трябва да съществува в идеалния град, който той педантично е сътворил. Възможно е доводите му да ни поразят като отживелица: поетите боравят с видимости, не със същината, и пишат за неща, за които нищо не знаят, като военна стратегия и битки; те изобразяват героически фигури, обсебени от могъщи, умопомрачителни емоции, на които техните читатели неизбежно трябва да се предадат; и тук се съдържа метафизично оплакване: цялото изкуство, включително поезията, в същността си е мимикриращо, и изображенията са по наследство по- нисши от това, което изобразяват. Трябва да направиш някои промени, ако искаш да разбереш какво се случва. Поезията за Платон не е била това, което ти си мислиш за нея, ако четеш това, маргинализирана проява на житейски опит и субективност, в която обществената среда е само едната част от проблема. И философията не е систематичното учение за възможността за смисъл, към който сме привикнали, а вместо това търсене как да преминем воала на видимостите, достигайки до видението на доброто, което ни показва как трябва да се опитаме да живеем. Предлагали са, за да го разберем, да мислим за филми и телевизия на мястото на поезията, защото те са тези, които заемат пространството, което поезията е заемала в Атина. Съгласен съм, но тогава въпросът в края на краищата става: трябва ли това как се опитваме да живеем да бъде основано на фантазии и чувства или на познати ни факти и разум ? И подозрението, че последното не е особено забавно, просто показва колко обезпокоителен е всъщност въпросът.

Дори в по-късните си, олекотени форми, философията и поезията поставят проблем, проблемът на Платон. Пиши за нещата, които познаваш: съвет, признаващ същността, което обикновено поетите не правят. И какво точно някой знае, в посочения смисъл? Предполагам, че се има предвид нещо като преживяната идентичност в рамките на социалния свят, и все още зад тези ограничени идентичности стои нещо по-значимо, нещо банално и обикновено, но в същото време напълно уникално. Като таралежа всеки от нас знае само едно голямо нещо, нещо, което философията не може да улови и за което поезията в най-добрия случай ни напомня или подсказва, но не може да го опише. Както си се разтегля във времето индивидуалният живот остава пленник на  гледната си точка, ограничавайки се до това, което знае, изключен от всички тези други гледни точки, които й приличат във всяко едно отношение, освен в едно. Това е, което зная и всичко, което зная, това е нещо, което знам така ужасно добре, че не мога да си го представя или опиша, въпреки че изпълва очите ми. Но тук няма място за образи или описания: ти също го знаеш, тъй като то се носи в твоите очи. Дали Платон изобщо  познава поезията на съзнанието? А какво да се каже за самото съзнание? Понякога се казва, че е историческо, съвсем близка история, и че не е било познато на Омировите гърци. Но това е заблуда, разграничавайки как се чувстваш от това какво пишеш; нещо повече, Бърнард Уилиамс показа, че от това, което са писали, се вижда, че са се чувствали като нас. И че все още стиховете на артикулираното съзнание лежи в празното, ненаписано бъдеще, готово да изникне от главата на Хамлет, не от тази на Едип; и тяхното предизвикателство към книга X е трябвало тепърва да бъде измислено, тепърва да се появи.

“Има момент, когато ги казваш, и момент, когато ги взимаш обратно” (Дж. Л. Остин). Казвам тези неща, защото искам, и понякога дори мисля, че са истина; но сега искам да ги взема обратно. Знанието е фактологично, има се предвид, че никой не може да знае нещо, което не е истина, а истината е просто съответствието с фактите. Какви са фактите на съзнанието? Те всички са аналогии и метафори, чувство за  съществование, но без определящите контури на реалността, като чувство за нещо, колебаещо се на ръба да бъде произнесено, или криещо се в сенките на вътрешна стая. Те всички са проявления, но проявления на какво? Нещо което блуждае по крайниците и нервите ви и разцъфтява в мозъка ви? Те всички са просто фантазии на перспективата, на гледната точка, от която времето е винаги сега, мястото е винаги тук, и мисълта за нещо, укриващо се някъде под повърхността, обаятелно заклинание. Колкото повече се опитвам да ги формулирам, толкова по-неуловими те стават, както постепенно сенките се изгубват, думите се превръщат в срички, лицето става анонимно и ме оставя да се взирам в сребърна повърхност от стъкло. Това, което започва като внимателно вглеждане в себе си, се превръща в изучаване на самосъжалението, и вместо нещо осезателно и истинно човек се омотава в преследването на химерите от книга X: безплодният спор между философията и поезията, разум и безумие, и този оттегчителен мит за душата, в какво се превръща след смъртта, след това пътуването и прераждането й. Изморен съм, далеч съм от вкъщи, чакам в стая в замък на планински връх в Умбрия (поетите се домогват до такива неща), седемстотин мили от Атина, както враните летят, където вероятно “слънцето все още свети по хълмовете и още не е залязло”. Пиша по начина, по който го правя, защото искам да съществува, но след това омаята се разваля и пресъхва като сън, оставяйки ме единствено с тази загладена, еднообразна повърхност, която остава.

“Думите му ни накараха да се срамуваме, и ние сдържахме сълзите си. Разходи се в кръг и когато каза, че краката му са натежали, легна по гръб, както му беше казано да направи, и мъжът, който му беше дал отровата, докосна тялото му, и след малко провери ходилата и краката му, притисна силно стъпалата му и го попита дали чувства това, и Сократ каза не. След това притисна прасците му и се насочи нагоре по тялото му и ни показа, че беше студено и вкочанено. Самият той го почувства и каза, че, когато студът достигне сърцето му, той ще си е отишъл. Когато коремът му започна да изстива, Сократ отви главата си- беше я завил- и каза- това бяха последните  му думи “Крито, дължим петел на Асклепиос; направи му този дар и не забравяй”- “Ще бъде направено”, каза Крито, “кажи ни, ако има нещо друго”. Но отговор не последва. Малко след това Сократ са раздвижи; мъжът го отви и очите му бяха втренчени. Виждайки това Крито затвори устата и очите му.”       

     
Poetry Magazine, септември 2012