събота, 10 май 2014 г.

Клаудия Емерсън, Копринарче

Кедровото копринарче трябва да е
            паднало от някое гнездо, което не би могъл
                        да видиш, така че го донесе вкъщи,

за да го спасиш. Хранихме го с щурци,
            продавани в кутии със стръв за костур, държахме го в
кафеза, в който бяхме превърнали кухнята-

където птицата с дни стоеше
на бюфета - устата й ненаситно,
            настоятелно цвете - преди да открие летенето,

замрялата перка на вентилатора на тавана,
            другите стаи. Седмици живяхме
                        сред звука от крилата. Привикнах

към тракането на човката,
            усещането за наелектризирана, яростна
                        лекота, прилепена за рамото ми-

нещо, от което следва да се страхува. Копринарчето
            ни възприе като даденост, а покрай нас
                        нашето впримчващо, подтискащо небе, остъклена светлина,

тясно стълбище. И когато го пуснахме,
            и когато то не прие атавистичното
                        небе, а вместо това остана за цял един

месец в хикорията, която се извисяваше
            над къщата, аз те попитах защо
                        бяхме го хранили. Какво бяхме спасили

за един така чужд свят, а копринарчето
            трябва да е повярвало, че е умряло в тези стаи,
                        в които за известно време продължихме да живеем?


Превод: Благовест Петров